Къщата с ягодите

текст и снимки: Калин Йорданов и Вирджиния Крефт

На една малка, но известна централна столична улица, сред безликите многоетажни жилищни кооперации, мълчалива, занемарена и оставена на разрухата, се издига приказна двуетажна къща в духа на една очарователна отминала епоха. Зад портата от ковано желязо се виждат три красиви масивни каменни стълбища, водещи към централния вход. Окръглената верадна е с изящни орнаментирани колони, а многоъгълната странична фасада е със закрит балкон, който завършва с кула. Това са само някои от характерните елементи на този възхитителен архитектурен шедьовър, превърнал се днес в поредния призрачен дом. Дворът, който го заобикаля и отдалечава от уличното пространство (една нехарактерна визия за централната част на града), допринася за мистичното излъчване на къщата, разпалваща любопитството и въображението на всеки минувач. Адресът е ул. “Сан Стефано” №6.

В архивите на община „Оборище” липсват данни за някогашните собственици на зданието. В градската история споменът за дома на банкера Димитър Иванов и съпругата му Надежда Станкович вече е почти изтлял, а в архитектурните среди сградата е известна повече като „Къщата с ягодите”. Проектирана е от завършилия Училището за художествени занаяти във Виена и Висшето техническо училище в Карлсруе български архитект Георги Кунев и е построена между 1927 г. и 1930 г. Освен трите характерни тераси, къщата разполага и с три входа, един от които със специална широка порта за карети. Във вътрешното пространство на дома са разположени пет спални, салони за приеми, подиум за музиканти, просторен кабинет, стаи за прислугата и подземна изба. Интериорът (част от който може да бъде видян във филма на Димитър Петков „Опашката на дявола”) впечатлява с врати с кристални стъкла, дървена ламперия, камина от червен мрамор и изящни барелефи. След преломната 1944 г. банкерската къща бива национализирана и отстъпена от новата власт първоначално за нуждите на румънското посолство, а впоследствие е превърната в средище на съветски активисти. Информацията за точното й предназначение в последвалите десетилетия е твърде противоречива. Според едни източници, преди 1989 г. сградата е служела за търговско представителство на СССР, а след това и като седалище на „Агенция печата и новостей” (АПН), докато други твърдят, че в „богатото буржоазно жилище” (както е описана в досиетата) са се помещавали различни канцеларии на съветски представителства под общото наименование „Обединен профкомитет на гражданите на СССР, работещи в НР България”. Градските легенди намесват в съдбата й тайните служби и хора от охраната на тогавашните партийни лидери.

 

В началото на 90-те години на миналия век къщата е реституирана на наследник на банкера Иванов, който скоро след това я продава. След редица прехвърляния, през 2004 г. имотът е закупен за над 2 000 000 лв. и става собственост на фирма „Агрохолд” на Васил Златев, баща на директора на „ЛУКойл България” Валентин Златев. Оттогава, обявената още през 1978 г. за паметник на културата къща, продължава да бъде необитаема и да се руши, въпреки че законът постановява, че собствениците на такива паметници са длъжни да се грижат за поддръжката и доброто им състояние.

Продължителното бездействие, както и не съвсем ясната идея на собственика за „преизграждане” на сградата, предизвиква все по-голям медиен интерес и публична реакция, под формата на протести и подписки. Ангажираните експертни комисии установяват, че тя е с „тежки конструктивни проблеми”, и засега бъдещето на тази разкошна къща остава неизвестно.