Многоликият талант на Еторе Сотсас

По повод мащабната ретроспектива, посветена  на Еторе Сотсас, музеят Georges Pompidou в Париж, ни припомня едни от най-важните етапи в творческия път на италианския артист

 

Калина Константинова

 

Първи години- Модерният авангард

Еторе Сотсас е роден на 14 септември 1917 в град Инсбрук, Австрия. Той е син на трентино-тиролския архитект Еторе Сотсас старши и на австрийката Антония Пайнтнер.

След „щастливо детство в планината“, заминава за Торино, където започва да се обучава при художника Луиджи Спацапан, който го въвежда в модерното изкуство. Междувременно учи в природонаучната гимназия „Галилео Ферарис“ в град Торино. След дипломирането си следва архитектура в Политехническия университет в града, който завършва през 1939 г.

Призован е като войник в Черна гора по време на Втората световна война.

При завръщането си в Италия първоначално сътрудничи с баща си. В този период е вдъхновен от Баухаус и принципите на рационализма.

Основава собствено студио в Милано през 1947 г. и изпълнява първите си архитектурни проекти в контекста на реконструкцията. През 40-те години творческият език на Еторе Сотсас се подхранва от художествения авангард, от фовисти до кубисти, от Василий Кандински до Макс Ернст, от Жан Арп до Александър Калдер, и чрез експериментиране с цветове, модели, ритми и структури. Сотсас също рисува и създава множество скулптури, които за съжаление са изчезнали, повлияни от конструктивизма на Наум Габо и Антон Певснер, които среща в Париж през 1947 г.

„Популярното изкуство особено ме привлече: то като че ли представляваше трети път, между така наречения рационализъм на модерното движение и институционалната архитектура на фашизма, действаща по това време. Започнах сам да създавам малки мебели и  предмети: малки масички, скулптури, вази…“.

Именно скулптурите с тел  или комбиниращи различни материали, поставят под въпрос дълбокия смисъл на изграждането на пространството, под влиянието на неопластицизма и конструктивизма, стремейки се да се освободят артиста от рационализма и функционализма. През 1947 г. Еторе Сотсас участва с Бруно Мунар, Макс Бил и Кандински в първата голяма международна изложба за следвоенно абстрактно изкуство „Arte asstratta e concreta“ в Palazzo Reale в Милано. През 1948 г. е част от изложбата „Movimento Arte Concreta“ (MAC) в Милано, скъсвайки с неореалистичните и историцистки течения. В тази изложба пространствената организация на формите „конкретизира“ геометричната визия с абстрактен език, стремейки се към синтеза на изкуствата. Пространството се усеща като енергийно поле, изпъстрено от геометрични шарки, потопено в цвят. В този период Сотсас поставя под въпрос представата за обект и връзката на произведението с пространството.

От 1947 г. Сотсас започва да се занимава е мебелен и интериорен дизайн. Етажерката Grassotti (1948-1949), част от колекцията на Centre Pompidou, създадена именно през този период, свидетелства за влиянието на неопластическото движение De Stijl, водено от Тео ван Доесбург през двайсетте и трийсетте години , но също и на пуристичната живопис и архитектурата на Льо Корбюзие (Villa Savoye, 1933 г.). Архитектурните форми на етажерката наподобяват цветни екрани, които пространствено обособяват обекта.

 

 

Магическият обект

Еторе Сотсас започва да работи с керамика през 1956 г. Артистът свързва материала с първичния жест, който от своя страна свързва човека с Космоса. В керамиката примитивното, тотемичното, магическото се събират в едно. Тя олицетворява културата на анонимния обект, което отразява интереса на артиста към антропологията, традиционната архитектура, популярната култура.

„Ритуалната тежест“, която Сотсас придава на предметите, се открива в архитектурното измерение на неговите бижута, които той започва да изработва в края на 50-те години. Истински миниатюрни архитектури, те са вдъхновени от антични или етнически орнаменти и са предназначени, ще каже Сотсас, „повече за кралици и весталки, отколкото за жени в нашето общество“.

През 1958 г. Адриано Оливети избира  Сотсас за дизайнер на новия Отдел по електроника на известното дружество „Olivetti“. Така започва работата му в сферата на компютърния дизайн. Тази негова дейност продължава повече от 20 години и води до утвърждаването на нов стил за офис продуктите на дружеството. Сотсас проектира повече от 50 различни продукта за Olivetti, сред които: компютри, системи и терминали, пишещи машини и системи за писане, изчислителни машини, офис мебели… Най-важният негов проект е компютърът Elea 9003 (1959 г), благодарение на който печели престижната италианска награда за дизайн Compasso d’Oro през 1959 г.

 

След пътуване до Индия през 1961 г., се разболява тежко, което го отвежда в болница в Калифорния.

След като оздравява създава „Керамиката на мрака“. Цилиндрите с различни височини, диаметри и цветове са своеобразен „магически акт срещу смъртта“. Предхождани от множество изследователски скици върху модели и цветове, те свидетелстват за увлечението на артиста по  източната философия. Техните повърхности, матови и лъскави, с блясък от злато, сребро, са изпъстрени с диаграмни шарки, като очи, които ни гледат, предизвиквайки Слънцето, Луната, Космоса. Всяка една от тези керамични скулптури е според артиста медитативна подкрепа за отваряне към духовното.

По това време е редактор на вестника East 128. Благодарение на Фернанда Пивано, първата му съпруга,  се сприятелява с писателите от Beat Generation (Алън Гинсбърг, Джак Керуак и др.).

През 1967 г. изложбата „Menhir, Ziggurat, Stupas, Hydrants & Gas Pumps” в галерия Sperone в Милано представя антропоморфни керамични обекти, повлияни от поп арта, които отбелязват преминаването от малкия мащаб към този на пространствената среда.

 

Радикален опит

През 60-те години на миналия век в Италия се развива радикално течение в архитектурата, повлияно от Superstudio и Archizoom, което намира отзвук в изкуството на Сотсас.

По време на своите „радикални“ години, между 1966 и 1974 г., Сотсас се посвещава на писането и рисуването. Той прави фотографии, инсталации, идейни проекти, в които поставя под въпрос езика на архитектурата, „смисъла на сградата“. От първото си пътуване до Индия, през 1961 г., запазва спомени за  цветове, материи, форми, които засилват ритуалния му, символичен подход към предметите, като например в Superbox (1966),  проектирани за Poltronova.  Тези Суперкутии  са част от неговия „контрадизайн”, белязан от радикална архитектура.

 

 

В този период Сотсас експериментира и с ламинат, който ще се превърне в предпочитан материал за Memphis.

През 1968 г.  създава Pianeta fresco, списание за контракултура, с Алън Гинсбърг и Фернанда Пивано.

 

Интериорен пейзаж

През 1972 г. MoMA (Музей на модерното изкуство) в Ню Йорк представя една от най-важните изложби, посветени на италианския дизайн. Кураторът  Емилио Амбаш обединява  в „Италия: новият интериорен пейзаж“ индустриални и радикални дизайнери чрез размисъл върху местообитанието и домашната среда. В тази изложба Еторе Сотсас предлага нова типология на „номадската“ вътрешна архитектура. Разработва прототипи на идентични „кутии“, от фибростъкло, на колела, всяка от които е предназначена за конкретна функция (душ, тоалетна, кухня и др.). Тези мебелни контейнери или „микросреди“ са модулни и могат лесно да префасонират интериора. Материалът им и сивият им цвят са неутрални и са проектирани като прототипи за бъдещо индустриално производство.

 

 

Номадски живот и фотография

През целия си живот Сотсас не спира да пътува и да прави снимки. По време на Втората световна война в Черна гора той снима с Лейка селски къщи, джамии, гробища, своите другари по оръжие. Фотографията свидетелства за интереса му към култура на анонимните, „бедните“. Той черпи вдъхновението си от популярната култура, местната архитектура, древните цивилизации. Пътуването и фотографията са част от една и съща духовна одисея. Сравнява живота си с този на номад, който пътува, за да оцелее, в граничните зони на живота и смъртта. „Почувствах дълбока нужда да посетя пусти места, планини, за да установя физическа връзка с Космоса“.

Всички фотографии на артиста са описани от него самия и класифицирани по теми, местоположения. Колекцията му наброява над 100 000 кадъра.

 

Memphis

През 1973 г. Еторе Сотсас е съосновател на Global Tools, „контраучилище“ по архитектура и дизайн, вдъхновено от радикалната архитектура. През 1976 г е един от основателите на Studio Alchimia, а през 1981 г. основава групата Memphis в Милано. Името на групата е вдъхновено от песента на Боб Дилан „Stuck Inside of Mobile with the Memphis Blues Again“. Сотсас събира около себе си архитекти и дизайнери от различни поколения, между които Алдо Сибик, Матео Тун, Марко Занини, Микеле Де Луки, Мартин Бедин, Натали Дю Паские, Широ Курамата, Жорж Соудън.

Първата колекция на групата, представена в галерията Arc’74 в Милано през септември 1981 г., се превръща в международна сензация. Характеризиращи се с ярки цветове и пищни шарки, предложенията на Memphis сякаш излизат от страниците на комикс и дават началото на ново течение, в което популярната култура, естетиката на рекламата и постмодернизма се сливат в луд кръговрат.

Със своята амбивалентност по отношение на функционалната идентичност на обектите, Memphis разгръща нова форма на наративност, извън понятието стил.

За съжаление групата се разпада през 1988 г.

 

По-късни години

През 1988 г. Сотсас основава Terrazzo – списание, за дизайн и архитектура, заедно с втората си съпруга Барбара Радиче, Кристоф Радъл, Анна Вагнер и Санти Калека.

В края на 90-те години си сътрудничи отново с Оливети и неговото студио изпълнява проект за обновяване на историческата сграда на Центъра за изследвания и опит (Centro Studi e Esperienze) в Ивреа.

На твореца се посветени многобройни самостоятелни изложби: големите изложби в Cooper Hewitt в Ню Йорк (1976) и в International Design Zentrum в Берлин (1976), в Център „Жорж Помпиду“ в Париж (1994 и 2003), в Design Gallery в Милано (1988, 1993 и 1995 г.), в Центъра за съвременно изкуство „Луиджи Печи“ в Прато (1999), в Музей Suntory в Асака (2000), в Музея на декоративното изкуство в Кьолн (2004) и в MART в Роверето (2005), в Триест (2007), на Триеналето във Венеция (2017). Неговите творби се съхраняват в колекциите на престижни музейни институции като Център „Жорж Помпиду“ и Музей на декоративните изкуства в Париж, Музей „Виктория и Албърт“ в Лондон, Музей „Стеделик“ в Амстердам, Музей за модерно изкуство и Художествен музей „Метрополитън“ в Ню Йорк, Музей на изкуствата в Монреал, Израелски музей в Йерусалим и Национален музей в Стокхолм.

От 2005 до 2007 г.  се посвещава на критика.

Днес Центърът за комуникационни изследвания и архиви (CSAC) в Парма притежава колекция, посветена на твореца, съставена от над тринадесет хиляди документа, между които 9918 скици и рисунки, 3940 чертежи, 24 скулптури. Този фонд е публичен и свободно достъпен.

Сотсас умира на 90-годишна възраст на 31 декември 2007 г. в дома си в Милано.