Гийермо Лорка отвъд магичното

Сянката e естествена част от красотата, казва чилийският художник, който гостува с изложба в София

 

Текст: Рая Чичева
Снимки: Личен архив

 

Гийермо Лорка е чилийски художник, който се отличава с внушителните си живописни картини, които съчетават класическо майсторство и силно емоционално въздействие. Творчеството му често включва човешки фигури и животни, поставени в необичайни композиции, които провокират зрителя да се вгледа по-внимателно и по-дълго. Лорка е сред артистите, които връщат интереса към живописта в съвременния контекст.

 

“Oтвъд магичното”, представена в  Националната галерия в София, бързо се превърна в изложба, за която се говори – не само заради мащаба и излъчването на картините, а най-вече заради усещането, което остава след тях.

 

„Мисля, че картините ми дават възможност на хората да усетят две неща едновременно – нежност и опасност, възхищение и безпокойство“, казва художникът. Във времена, които изискват ясна позиция, за него  изкуството е пространство, в което противоречието може да съществува, без да бъде обяснено.

 

Композициите не целят послание, а по-скоро напомнят за сънища или спомени, които никога не са се случили, но въпреки това ни се струват познати. Именно там зрителят се припознава и се заражда чувството за вътрешно напрежение.

 

Къде е балансът между красотата и вътрешното усещане за напрежение в творбите Ви?

Истинската красота не е декоративна – тя има дълбочина, а дълбочината има сянка. Първо съблазнявам окото чрез светлина, цвят и детайл, а след това се появява усещането, че нещо не е съвсем както изглежда на пръв поглед.

 

Какво е за Вас тази изложба?

“Oтвъд магичното” е внимателно курирана среда, в която произведения от различни периоди съществуват като едно непрекъснато преживяване. Целта беше емоционално преживяване, без начало и край. Исках зрителят да има усещането, че влиза в продължителен сън.

 

Творбите Ви се свързват с мита и подсъзнанието. Защо са актуални тези теми днес?

Смятаме се за модерни, защото инструментите ни на работа са модерни, но страховете и желанията ни са древни. Митът е език за онова, което не можем да кажем директно. В динамичния свят, в който живеем, нуждата от образи, които говорят бавно и с дълбочина, става все по-силна.

 

Картините Ви съчетават усещане за невинност и заплаха, като поставят деца до диви животни. Какво означава този контраст за вас?

Детството не е изцяло невинно, то е интензивно преживяване – едновременно уязвимо и силно. А животните за мен не са просто клишето за „диво“. Те са друга форма на съзнание, друга форма на присъствие.

Когато дете стои до хищник, сцената докосва нещо първично в нас – усещане за доверие, страх, любопитство, опасност, но и закрила. Интересува ме именно тази граница – моментът, в който не си сигурен дали гледаш приказка или предупреждение.

 

Какво е мнението Ви за дигиталното разпространение на изкуството?

Дигиталното е инструмент да достигнеш до повече хора, но понякога изкривява основната идея. Картината се превръща в бързо изживяване, а не трябва да бъде.

Ако този фрагмент доведе зрителя до музея, до реалния мащаб, тишината и безвремието на живописта, тогава дигиталното може да бъде наречено връзка, а не заместител.

 

Каква е ролята на изящното изкуство в свят, който се движи и променя с висока скорост?

Не го виждам като конкуренция на скоростта, а като алтернатива. Живописта е бавна, упорита и физическа. Алгоритмите възнаграждават лесното за повтаряне, докато изкуството възнаграждава онова, което е трудно за обобщаване.

 

Какво бихте искали зрителят да отнесе със себе си след “Oтвъд магичното”?

Наситено спокойствие. Мисълта, че красотата може да бъде дълбока, а тъмнината – част от нея. „Отвъд магичното“ е моментът след първото впечатление, когато оставаш още малко и осъзнаваш, че образът също иска нещо от теб.

В “Oтвъд магичното” картините не се изчерпват в първия поглед и не се подчиняват на бързото възприятие, към което дигиталната среда ни е приучила. Те изискват присъствие – физическо и психическо. Именно в това се крие силата на изложбата: тя напомня, че живописта не е образ за консумация, а преживяване, което се разгръща във времето и остава незавършено без участието на зрителя.