Да уловиш неуловимото: скулптурите от дърво на Даниел Мирчев

Изкуството в интериора е съжителство, а не декоративен акцент, казва авторът

 

Скулпторът Даниел Мирчев избира да работи предимно с дърво и смесена техника. Артистичната си биография започва още 23-годишен с представяне на Годишната национална изложба на приложните изкуства в България през 1989 г. Завършва специалност „Дърворезба“ в художествената гимназия по приложни изкуства „Димитър Добрович“ в Сливен и оттогава през целия си живот работи като скулптор и професионален художник. Член е на СБХ и е официален автор на три международни галерии – в Европа, Великобритания и САЩ. Има самостоятелни изложби в България и чужбина и множество участия в международни арт изложения, като в последните две години стига до престижния форум „Арт Маями“, където е представен от лондонската галерия Cube gallery.  Роден през 1966 г. в Ямбол, той живее и работи в София,  представяйки своите произведения по цял свят.

 

Какво Ви вдъхнови да се насочите към дървото като основен материал?

Може би преди всичко беше любовта към пластичните изкуства, а тя ме отведе до художественото училище. Там записах специалност „Дърворезба“ и това определи материала, с който работя. Впоследствие се превърна в основен и любим. Пътят беше дълъг, като подходът ми бе да надхвърля традиционните граници на дърворезбата и да изследвам огромния потенциал на дървото като съвременно средство за изразяване.

 

 Как се промени погледът Ви към формата и материала от началото на кариерата Ви до днес?

Дървото като материал изисква много умения и прецизност. В началото бях подвластен на тях и ме занимаваше „майсторлъка“.  Когато си млад автор, искаш да докажеш, че можеш, че владееш материята, че тя се подчинява. Това отдавна не е важно за мен. В момента ме интересува внушението, което създавам, и провокацията към сетивата. Провокирам и себе си – докъде мога да стигна с дървото като форма, движение и като съвременно присъствие. За мен то не е ограничено от жанр или техника. Идеята е тази, която въздейства, не материалът.

 

Работите и в други сфери на визуалното изкуство – какво Ви вълнува извън триизмерната форма?

Занимавал съм се в годините и с други арт дейности като графичен дизайн, сценография, илюстрация… Но триизмерното мислене не ме е напускало никога. Мисля, че там е силата ми – в скулптурата.

В последните години работя почти изцяло с галерии в чужбина. Това също е важна част от контекста на съвременния артист. Там отношенията между автор и галерист са поставени на базата на дългосрочно сътрудничество. Галериите, които ме представляват зад граница, са в Лондон, Брюксел и Бостън. Те избират внимателно артистите, с които работят, и поддържат ограничен кръг от автори, зад които застават с увереност, но и с грижа. Същевременно, въпреки интензивното темпо и очакванията на техните колекционери, успяват да запазят и уважат авторската свобода. Това сътрудничество е едновременно предизвикателно и вдъхновяващо – то ме кара да се развивам, но без да губя себе си.

 

Какъв е Вашият подход при създаване на творба – тръгвате от идея, от усещане, от място?

Тръгвам с хрумка. Тя може да се роди от усещане, спомен, разговор, форма в природата, светлина, движение, дори от конкретно пространство. Но идеята винаги е първа. Не започвам да работя, преди да съм визуализирал една идея триизмерно в съзнанието си. Представям си формата в обем и мислено я разглеждам от всички страни. Нещо като вътрешно моделиране – получава се едно скициране в пространството на ума. Едва след като формата „заживее“ в главата ми, посягам към материала. Тогава вече знам, че има какво да извадя от него.

 

Има ли тема, която продължава да Ви вълнува и се връща в различни форми в творчеството Ви?

Темата е „провокация“. Провокацията, която ще накара поне един човек да се спре. Да я усети и да  влезе в диалог с формата, с автора или дори със себе си… Нямам любими методи или сюжети, но се стремя всяка работа да събуди нещо у зрителя – дори леко смущение или момент на каквато и да е реакция  са достатъчни.

А провокацията към мен самия е движението – онова, което не можеш да задържиш. Вятърът, вълната, мекотата на плат, моментът. Опитвам се да уловя неуловимото. Това е парадоксът, който ме вълнува.

 

Вашите скулптури често носят философско или емоционално послание – как балансирате между абстрактното и визуалното въздействие?

Мисля, че моята работа има преди всичко визуално въздействие. Щастлив съм, когато успея да накарам някого да се спре – дори само за миг – пред една скулптура. А това не е лесно. Ако формата има силата да задържи вниманието, значи съм постигнал нещо. Не търся умишлено философия или емоция, но когато формата е честна и изчистена, тя сама започва да говори.

 

Какво място заема традицията в работата Ви и как я преплитате със съвременния контекст?

Традицията е основа, не тежест. Тя е в умението, в жеста, в уважението към занаята. Аз съм учил дърворезба по правилата на традиционното българско изкуство – със символи, със строга естетика. Но днес гледам на нея като на почва, от която може да израсне нещо ново, различно, съвременно.

 

Много от Вашите творби притежават силно естетическо и пространствено въздействие – мислите ли за тях и като част от интериора?

Да, разбира се. Скулптурата живее в пространство. Винаги си представям как тя взаимодейства с интериора, как светлината ще я моделира през деня. Смятам, че в интериор изкуството съществува като постоянно присъствие, а не като акцент. То е присъствие, което съжителства с човека и пространството всеки ден.

 

Създавали ли сте скулптури или арт обекти за конкретни пространства – в партньорство с интериорни дизайнери или архитекти?

Да, работя често с интериорни дизайнери от чужбина и създавам скулптури за конкретни пространства. Тогава задачата е по-различна от „свободна работа“. Но аз не бягам от тези предизвикателства. Това е диалог – между идеята на пространството и езика на формата. Винаги е предизвикателство да вградя своята работа така, че тя да „говори“ с пространството. Всяко произведение на изкуството придава характер на интериора.

 

Какво прави една скулптура „жива“ част от интериора – материал, мащаб, символика?

Най-важното за мен е, когато човек избере да експонира моя работа в интериора си с ясното съзнание, че ще я вижда всеки ден – не за сезон, не за момент, а за цял живот. Това означава, че скулптурата е попаднала на точното място. Материалът, мащабът, символиката – всичко това е важно, но то идва след първоначалното усещане за цялост.

 

Кои изложби или срещи с публика са Ви оставили най-силен отпечатък и защо?

Може би първата ми изложба извън България. Видях как хора от друга културна среда усещат и „четат“ моите форми. Беше топло, истинско. Открих, че публиката там приема по различен начин скулптурата в дърво и визуалното изкуство като цяло. Видях и как езикът на изкуството е един и същ, независимо от думите. Обичам срещите с публиката. Виждам как хората искат да докоснат скулптурите – това значи, че формата е минала отвъд визуалното.

Изпитвам истинска нужда да посещавам арт изложения и галерии и музеи за съвременно изкуство в чужбина. За мен това е много ценно и зареждащо. Всеки артист трябва да знае какво се случва в света на изкуството извън ателието му.

 

Какви са темите или посоките, които бихте искали да изследвате в бъдеще?

В последните години моите работи стават все по-минималистични. Предполагам, че това ще е посоката, която следвам. Тази година ще имам удоволствието да представя пред българска публика мои работи точно в тази естетика – минималистична и изчистена визия на мой спомен. Това ще се случи по време на второто издание на арт изложението ART Fair Sofia, в рамките на кураторски проект на изкуствоведа Христина Бобокова, заедно с Греди Асса и Георги Янков.