ЛИЦА

Ема Питър - търсач на облаци и отражения

 

Калина Константинова

 

Архитектите се нуждаят от фотографите, за да представят по най-добрия
възможен начин проектите си пред света. Само добрият архитектурен
фотограф може да прецени в какъв момент от денонощието да снима,
каква светлина да изчака, под какъв ъгъл да представи сградата, какво
отражение да търси, как да я впише в околната среда, така че
полученият кадър да предаде значението и въздействието на
проекта. Добрите световни архитектурни фотографи не са толкова много,
но българката Ема Питър е една от тях. Работата й впечатлява с
изключителна прецизност към детайлите, с желанието й да разказва
истории чрез фотографиите си и с любовта й към облаците, които почти
винаги присъстват по един или друг начин в кадрите. Нейните репортажи
се публикуват в престижни издания като Canadian Architect, Azure,
Architectural Record, Dwell, New York Times, Architectural Digest...
Фотографиите на Ема Питър са запомнящи се и въздействащи и печелят
награди по цял свят. Като жена и майка на две деца тя е вдъхновяващ
пример в тази по-скоро мъжка професия. Ема Питър (по баща- Димитрова)
е родена в София през 1977 г. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”,
специалност „Фотография” в класа на професор Румен Георгиев. След
кратък професионален опит в БНТ като водеща на предаването
„Семеен албум” по Канал 1, заминава първо за Париж, а после за Канада,
където се установява. С нея разговаряме за пътя й от България до
Канада, за страстта й към фотографията и за всекидневните
предизвикателства в нейната професия.
 
Как се насочихте към фотографията и как тя се превърна във ваша
професия?
 
Баща ми, Емил Димитров, беше оператор в киноцентър Бояна,  част от
екипите на филми като Записки по българските въстания, Вик за помощ,
Куче в чекмедже, Милост за живите, Комбина... Между продукциите се
занимаваше с фотография, превръщайки семейната ни кухня в тъмна стая.
Още от съвсем малка  му помагах. Влюбих се във фотографията, виждайки как
образът на снимката започваше да се появява на фотографската хартия.
Беше магично и все още е.Когато учих в НАТФИЗ, се увлякох по
фотожурналистиката. Моят прекрасен учител професор Румен Георгиев ми
помогна изключително много, запознавайки ме с работата на „бащата“ на
фотожурнализма - Анри-Картие Бресон и неговия т.нар. „решителен момент“.
В този период в България имаше много протести и социални вълнения. Със
състудентите ми бяхме непрекъснато в центъра на събитията и снимахме много.
 
След като завършвате, заминавате в Париж на стаж в Magnum
Photo Agency. С какво се занимавахте там?
 
Magnum Photo Agency е изключителна школа. По време на стажа ми там се
запознах  лично с Анри Бресон, който често идваше в агенцията, с жена
му Мартин Франк, с Куделка, Абас, Елиот Ъруит...От тях научих много.
Те гледаха снимките ни и ни съветваха. Искаха от нас да бъдем истински,
да улавяме скритите моменти, да виждаме хумора и романтиката, щастието
и тъгата в секундата на заснемането.В самото начало работих в отдел „Архиви”,
където преглеждах на ден по 3000 кадъра. Да гледаш снимките на най-добрите
тренира окото до такава степен, че когато излезеш на улицата, всичко, което
виждаш,  е кадър, всеки момент се превръща в кадър…
 
С такъв голям професионален опит лесно ли намерихте работа, когато
заминахте за Канада?
 
Когато заминах за Канада, бях на 24 г., имах по-добро образование и
повече опит от повечето фотографи там, но редакциите на вестниците и
списанията не ме приеха с мотива, че нямам канадски опит. След цели шест
месеца шанс ми дадоха Expedia и VRX Studios. Работата ми беше да снимам
хотели по цял свят. След две години вече ръководех интернационалния
фотоекип на фирмата. По това време 240 дни в годината бях на път и
постепенно се влюбих в модерната архитектура. Реших да създам
собствена фирма за архитектурна и интериорна фотография.
 
Коя беше първата най-значима сграда за вашата кариера?
А какви сгради обичате да снимате?
 
Това беше сграда на архитектурното студио AA Robins - дом, облицован
с cot-ten (патинираща стомана) на остров близо до Ванкувър. Всички
материали за този дом бяха докарани с кораб и сградата беше толкова
уникална и въздействаща, че първия път, в който я видях, ми се насълзиха
очите от вълнение. Друга сграда, която ми е въздействала по подобен начин,
е Операта в Хонконг по проект на арх. Кокалов. Не мога точно да опиша
колко се гордея с арх. Кокалов. Сградата, която е създал, е една от
100-те най-значими  в света (според класация на Time magazine). Ние се
познаваме от години, но не исках той да ме избере да заснема сградата,
защото сме сънародници, а заради качеството ми на работа. Така и се получи.
Най-невероятните сгради, които снимам, са на модернистични архитекти.
Обичам модернизма и за мен чистите линии нямат сравнение. Любимите
ми архитекти са арх. Кокалов, Бярке Ингелс, Майкъл Грийн, Заха Хадид.
За мен това са хора, които се опитват да променят света и начина,
по който гледаме на архитектурата.
 
Какво според вас отличава вашите кадри?
 
Това, което ме отличава, е, че комбинирам фотожурнализма с архитектурната
фотография. В моите снимки на сгради винаги има човешко присъствие.
Дори само една фигура, един силует в кадъра променят всичко, дават живот.
И в повечето случаи нищо не е режисирано. Аз просто чакам идеалния човек
или група от хора да се появят пред обектива ми и за щастие това се случва често.
Моята цел е да създам запомнящ се кадър, такъв, който се откроява в морето от
други изображения и който може да стане известен в цял свят.
 
Какви са най-големите предизвикателства във вашата професия?
 
Работя по 12 часа на ден, 6 дни в седмицата, за да успея да се наложа в
тази доста мъжка професия. Аз вися от сгради, прекарвам понякога и по
14 часа на крак при температури, които варират от -41 градуса до +41. Имам
две деца и всичко това не е лесно, но никога не се отказвам. Искам да покажа
колко силни могат да бъдат жените.По отношение на сградите, най-голямо
предизвикателство за мен са университетите и училищата. В по-голямата част
от случаите снимаме по време на учебната година в изключително
хаотична среда. Правим графици, които са разчетени до минута, за да може
да направим кадър, който се бори за награда.
 
С какъв екип разполагате?
 
Работя с двама асистенти и още двама специалисти, които се занимават с
обработката на снимките. Аз съм с този екип от самото начало и без тези
хора не бих стигнала където съм сега.
 
Разкажете ни за любовта ви към облаците. Те присъстват в повечето ваши
проекти.
 
Аз съм от хората, които мечтаят много и погледът ми е все към небето. Обичам
облаците. Те са толкова непредсказуеми, красиви, невероятни. Обичам да ги вписвам
в кадрите. Спечелих първа награда за архитектурна фотография в Канада миналата
година именно със сграда, която отразява облак. Аз съм и член на The Cloud
Appreciation Society - британска организация на любителите на облаци.
 
Какво ви предстои в близко бъдеще?
 
В следващите няколко месеца ще снимам много интересни проекти в Нова Зеландия,
Мексико, Лондон и САЩ. Част съм от журито на Канадските архитектурни награди,
на Канадските награди за архитектурна фотография и на интернационалните награди
Archiproduct. Готвя се и за участие за събитието TEDx, което също е много вълнуващо. 
 
 
Кадърът със скачащото момиче в басейна Grandview по проект на HCMA е
номиниран на наградите Architizer A+ за 2017 г. в категорията „Петте най-добри
кадъра на годината”. 
 
 
 
Проектът на архитектурно студио AA Robins на остров, близо до Ванкувър.
 
 
 
Традиционна японска чайна по проект на Кенго. Кума, намираща се на терасата на
тринайсетия етаж на сграда във Ванкувър. С този кадър Ема печели приза на
журито и на публиката на наградите Architizer A+ за 2018 г. 
 
 
Къща на студио Omar Gandi Architect в провинция Нова Скотия в Канада.
 
 
Операта в Хонконг по проект на арх. Кокалов и студио Revery Architecture.
 
 
 
 
 
 
 

Related Articles

ощенагоре